Skip links

„Телефонът на вятъра“ – филм за думите, които продължаваме да носим

През 2020 г. японският режисьор Нобухиро Сува превръща истинската история на Wind Phone в Ōtsuchi в отправна точка за един тих и необичаен филм за загубата, паметта и нуждата да продължим да говорим с хората, които вече ги няма.

The Phone of the Wind (Kaze no Denwa, познат международно и като Voices in the Wind) е японски филм от 2020 г., вдъхновен от истинския Телефон на вятъра в Ōtsuchi. Режисьор е Нобухиро Сува, а главната роля е поверена на Серена Мотола.

И макар телефонът да дава името на филма, той се появява едва в самия му край.

Дългият път до една телефонна слушалка

Хару е на 17 години. Осем години по-рано земетресението и цунамито от 2011 г. са отнели родителите и брат ѝ в родния ѝ град Ōtsuchi. Оттогава тя живее при своята леля в Хирошима.

Когато леля ѝ внезапно попада в болница, Хару тръгва на повече от 1300 километра път обратно към мястото, което някога е било нейният дом.

Това е бавен филм. Понякога дори много бавен.

По пътя няма големи сюжетни обрати. Има хора. Срещи. Храна. Пътуване. Мълчание. Други човешки съдби и други загуби. Хару постепенно се приближава до Ōtsuchi и до онова, от което сякаш е бягала през всичките тези години.

А в края на пътуването я чака една бяла телефонна кабина в градина.

Истинският Wind Phone.

Един телефон, който не е свързан с нищо

Хару влиза в кабината и вдига слушалката.

Телефонът няма връзка. Това е същият Wind Phone, създаден от Итару Сасаки, който след бедствието от 2011 г. се превръща в място, посещавано от хиляди хора. Филмът е заснет около действителната история и място в Ōtsuchi.

И точно тогава става ясно защо за този филм е било необходимо да извърви целия този дълъг път.

Хару започва да говори.

На баща си. На майка си. На брат си.

Не получава отговор. Филмът не се опитва да превърне телефона в нещо свръхестествено. Няма чудо.

И въпреки това сцената не изглежда нито нелепа, нито безсмислена.

Напротив.

За първи път думите, които Хару е носила толкова дълго, имат място, към което да бъдат изречени.

Да изговориш сърцето си

Точно това ми остана от филма.

Wind Phone не променя случилото се. Не връща никого. Не обещава, че някой чува думите от другата страна.

Но дава възможност да направиш нещо съвсем физическо и ужасно познато: да вземеш телефона и да започнеш да говориш.

Защото човекът може вече да го няма, но не изчезва всичко, което бихме искали да му кажем.

Животът продължава. Случват се нови неща. Иска ти се да разкажеш нещо. Да се оплачеш. Да споделиш хубава новина. Да кажеш „помниш ли?“. Или просто „липсваш ми“.

Понякога може да нямаш какво да кажеш изобщо.

Може да е достатъчно просто да държиш слушалката.

И може би точно затова по света продължават да се появяват телефони, които не са свързани с никого.

Не защото хората вярват, че някъде някой ще вдигне.

А защото понякога имаме нужда да изговорим сърцето си пред онези, които вече ги няма.

Истинският телефон зад филма

Wind Phone не е измислен за киното.

Първият такъв телефон е създаден от Итару Сасаки в Ōtsuchi след смъртта на негов близък. След земетресението и цунамито през 2011 г. мястото е отворено и за други хора и постепенно става известно далеч извън Япония.

Именно този реален Wind Phone вдъхновява филма на Нобухиро Сува.

Днес различни негови интерпретации могат да бъдат открити на стотици места по света — край океана, в гори и паркове, в планината, в градини и дори в книжарница.

Различни телефони. Различни хора. Различни истории.

Но може би една и съща проста нужда:

Ако можеше да се обадиш отново — какво би казал?

Оставете коментар

Използваме бисквитки, за да осигурим правилната работа на сайта и по-добро преживяване.